Стояха зверчета
Около плета
В тях стреляха
И те умираха

- Ние всички се уморихме, Мак - промълви той. - Да знаеш само колко сме уморени! Вече не можем да мислим на тази тема. От умора ставаме лекомислени и все по-често си казваме един на друг: «А, ще ни се размине!» По-рано малко хора мислеха като Горбовски, а сега седемдесет процента от членовете на комисията приеха неговата хипотеза. «Бръмбар в мравуняка»… Ах, колко хубаво би било това! Как ми се иска да вярвам в това! Умни чичковци от чисто научно любопитство пъхнали в мравуняка бръмбар и с огромно усърдие регистрират всички нюанси на мравешката психология, всички тънкости на социалната им организация. А мравките са уплашени, а мравките се суетят, преживяват го тежко, готови са да дадат живота си за родния мравуняк и не се сещат, горките, че в края на краищата бръмбарът ще изпълзи от мравуняка и полека ще поеме своя път, без никому да навреди… Представяш ли си. Мак? Без да навреди! Мравки, не се тревожете! Всичко ще бъде наред… Ами ако това не е «бръмбар в мравуняка»? Ами ако това е «лисица в курника»? А, Мак, нали знаеш какво е това - лисица в курника?…

Историята се развива през 2178 година и следва историята на Максим Камерер - опитен следовател от COMCON-2, който получава заповед да проследи човек на име Лев Абалкин - чието завръщане на Земята е било непредвидено, непланирано и преди всичко - непозволено. Заповедта е издадена от неговият началник - Рудолф Сикорски (в книгите наричан Екселенц), който е и началникът на COMCON-2.

Изучавайки материалите за Абалкин, които Сикорски му е предоставил, Камерер открива, че преди завръщането си на Земята, Абалкин е бил прогресор (земен агент на чужда планета, който не издава своята самоличност и се представя за местен - задачата му е да събира информация като се намесва на моменти повече, на моменти по-малко, запазвайки прикритието си) на Саракш, който работи като таен агент в правителствените структури на Островната Империя (събитията на Саракш и уводната част, описваща историята на Камерер ще пусна в следващ пост - пиша ги наопаки, защото така ми е по-интересно). Измежду всички други материали, Камерер открива странен символ, който напомня буквата Ж или японският йероглиф 卅, което само добавя към неговото объркване.

Търсенията на Камерер го довеждат до няколко от приятелите на Абалкин, включително Мая Глумова, която е историк, работещ в Музея на извънземната култура (МИК), както и главанака Шчекн (извънземно същество, жител на планетата Саракш, което на външен вид прилича малко на куче). Шчекн познава Камерер (същият е доста известен на Саракш) и му споделя, че при последната им среща на Земята, Абалкин е демонстрирал странно поведение.

Камерер открива, че съществува връзка между прогресора Абалкин и прогресора Корней Яшмаа. И двамата са родени на една и съща дата, като родителите им са починали при неизвестни обстоятелства.

Късно през нощта Сикорски нарежда на Камерер да се срещне с него в МИК, за да издебнат Лев Абалкин. Лицето, което идва в музея обаче, е Исак Бромбърг - най-яростният опонент на Сикорски във връзка с неговата политика за разпространение и опазване на класифицирана информация. Следва дълъг и ожесточен спор, при който много от подробностите по случая Абалкин биват разкрити.

Очевидно Абалкин се е обадил по видеофона на Бромберг, за да го уведоми за "детонаторите" - артефакт, който се намира в закритата секция на МИК, където Сикорски и Камерер залагат своя капан. С неудоволствие Сикорски се съгласява да сподели с Максим относно "подхвърлените деца". Абалкин (както и Корней Яшма) е едно от тринадесетте "подхвърлени деца", родени от ембриони, съхранявани в "саркофаг", оставен от Странниците и открит от земляните на планета, чието име е запазено в тайна. Детонаторите представляват тринадесет малки дискове, всеки от които носи странен символ, идентичен на този, който всяко едно от "подхвърлените деца" има на ръката си. Символът на Абалкин напомня буквата "Ж".

 

След завръщането си в офиса си в COMCON-2 с Максим, Сикорски признава, че винаги е вярвал, че "подхвърлените деца" имат в подсъзнанието си програма, която е опасна за Земята. Тъкмо поради тази причина всеки един от тях е бил изпратен да работи колкото е възможно по-далеч от Земята. Сикорски смята, че изненадващото завръщане на Абалкин на Земята сочи, че той е опасен агент на Странниците.

Последното му писмо, както винаги написано на ръка — той признавал само писането на ръка, никакви кристали, никакви магнитни записи, само на ръка, — та последното му писмо пристигнало тъкмо оттам, от Синята змия. «Стояха зверчета около плета — пишел той, — в тях стреляха и те умираха.» И в това негово последно писмо нямало нищо друго…

Камерер не вярва, че Абалкин представлява заплаха, като вместо това предполага, че това е психологически тест, който е подготвен от Странниците. Камерер оприличава ситуацията с онази, в която човешко същество би поставило "бръмбар в мравуняка", просто за да види изплашената реакция на мравките.

В крайна сметка обаче Абалкин идва при Сикорски и Камерер доброволно и открива истината за произхода си. Той настоява да бъде оставен на мира, но Сикорски нарежда на Камерер да го следи. Сикорски се отправя към МИК. Камерер предполага какво ще последва и се опитва да убеди Абалкин да напусне Земята, но убежденията му не дават резултат. Абалкин влиза в Музея на извънземната култура и е прострелян три пъти от Сикорски, умирайки на пода с ръка на милиметри от своя собствен диск-"детонатор".

Всичко беше като насън, който се повтаря. Както преди шест часа. Тичах от зала в зала, от коридор в коридор, като се провирах между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на безсмислени механизми, сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи, само че сега всичко наоколо беше заляно от ярка светлина и аз бях сам, и краката ми се подгъваха, и не се страхувах, че ще закъснея, защото бях сигурен, че непременно ще закъснея.

Вече бях закъснял.

Вече.

Тресна изстрел. Тих и сух изстрел от «херцог». Спънах се на равното. Това е. Край. Затичах с последни сили. Отпред вдясно сред уродливите форми се мярна фигура в бяла престилка. Гриша Серосовик, по прякор Дърдоркото. И той беше закъснял.

Треснаха още два изстрела, един след друг… «Льова, та те ще ви убият…» «Няма да е толкова лесно…» Ние нахълтахме в работилницата на Майя Тойвовна Глумова едновременно - Гриша и аз.

Лев Абалкин лежеше по гръб в средата на работилницата, а Екселенц, огромен, сгърбен, с пистолет в отпуснатата ръка, едва пристъпвайки, внимателно приближаваше към него, а от другата страна, като се подпираше с две ръце по масата, към Абалкин приближаваше Глумова.

Нейното лице беше неподвижно и съвсем равнодушно, а очите й бяха страшно и неестествено изцъклени.

Червеникаво-жълтият гол череп и леко провисналата, обърната към мен буза на Екселенц бяха покрити с едри капки пот.

Остро, кисело и противоестествено вонеше на изгорял барут.

И цареше тишина.

Лев Абалкин беше още жив. Пръстите на дясната му ръка безсилно и упорито дращеха по пода, сякаш се опитваха да достигнат лежащия на сантиметри от тях сив диск на детонатора. Със знак, наподобяващ стилизираната буква «Ж» или японския йероглиф «сандзю».

Пристъпих към Абалкин и клекнах до него. (Екселенц гракна нещо да се пазя.) Стъкленият поглед на Абалкин беше вперен в тавана. Лицето му беше покрито с одевешните сиви петна, а край устата му имаше кръв. Побутнах го по рамото. Окървавената уста се размърда и той продума:

- Стояха зверчета около плета…

- Льова - повиках го аз.

- Стояха зверчета около плета - настойчиво повтаряше той. - Стояха зверчета…

И тогава Майя Тойвовна Глумова закрещя.

Какъв ли е изводът от тази история? Моралът? Човечеството се плаши от нещата, които не познава - страхува се от тях, защото те могат да го застрашават и го правят, всъщност. Странниците са съвсем различни същества - никой не ги "познава", защото са съществували много преди хората, но това, че са оставили човешки зародиши в "саркофаг" и други техни "интересни постижения" - примерно планетата, от която са отмъкнали почти всички..

От разказа му разбираме, че за всичко е виновна расата на отвратителните нечовеци, които се развъдили в недрата на планетата. Преди четирийсет години тази раса предприела нашествие срещу местното човечество. Нашествието започнало с невиждана пандемия, която нечовеците стоварили наведнъж върху цялата планета. Причинителят на пандемията е неизвестен и досега. А болестта изглеждала така: от дванайсетгодишна възраст напълно нормалните деца започвали стремително да стареят. Бързината, с която се развивал човешкият организъм, докато стигнел критичната възрастова точка се увеличавала в геометрична прогресия. Шестнайсетгодишните юноши и девойки изглеждали четирийсетгодишни, на осемнайсет години започвала старостта, а двайсетте години преживявали само единици.

Пандемията свирепствувала три години, след което нечовеците за пръв път издали съществуването си. Те предложили на всички правителства да организират прехвърлянето на населението «в съседния свят», тоест при тях в недрата на земята. Обещали, че там, в съседния свят, пандемията ще изчезне от само себе си и тогава милиони и милиони изплашени хора се втурнали към специалните кладенци, откъдето, разбира се, така и никой не се е върнал до ден днешен. По този начин преди четирийсет години загинала местната цивилизации.

То се знае, не всички повярвали и не всички се изплашили. Оставали цели семейства, групи от семейства, цели религиозни общини. В чудовищните условия на пандемията те продължавали своята безнадеждна борба за съществуване и за правото да живеят така, както са живели техните прадеди. Обаче нечовеците не оставили на мира даже тази жалка частица от предишното население. Те организирали истински лов на децата, на тази последна надежда на човечеството. Нечовеците залели планетата с «лоши хора». Отначало те били имитация на хора, които имали вид на весели намацани чичковци, дрънкащи с камбанки и пеещи весели песнички. Глупавите дечица с радост отивали при тях и завинаги изчезвали в кехлибарените «чаши». Тогава на централните площади се появили и ей такива сияещи в нощта павилиони за играчки -  децата отивали там и изчезвали безследно.

Та предвид всичко това, как да им "вярваме"? И къде да теглим чертата?

Участниците в съвещанието тутакси се разцепили на две фракции — оптимисти и песимисти. Гледната точка на оптимистите, разбира се, изглеждала доста по-правдоподобна. Наистина трудно и даже като че ли невъзможно е да си представим свръхцивилизация, способна да извърши не само груба агресия, но дори и донякъде нетактични опити с по-малките братя по разум. В рамките на съществуващите представи за закономерностите в развитието на Разума гледната точка на песимистите изглеждала, меко казано, изкуствена, изсмукана от пръстите и архаична. Но, от друга страна, винаги оставала някаква вероятност, макар и нищожна, сметката да излезе крива. Биха могли да сбъркат нейните тълкуватели. И най-важното, биха могли да сбъркат самите Странници. А последствията от такива грешки за съдбините на земното човечество не се поддават нито на анализ, нито на контрол.

Именно тогава за пръв път във въображението на Рудолф Сикорски възникнал образът на същество, което нито анатомично, нито физиологично се отличава от човека, нещо повече, дори психически не се отличава от човека — нито с логиката си, нито с чувствата си, нито с отношението си към действителността, — живее и работи сред хората, носи в себе си невидимата страшна програма и най-ужасното е, че то самото нищо не знае за нея дори в онзи неопределен момент, когато тази програма най-сетне се включи, взриви в него землянина и го поведе към… къде? С каква цел? И още тогава на Рудолф Сикорски му станало безнадеждно ясно, че никой и преди всичко той, Рудолф Сикорски — няма право да се успокоява, като се позовава на нищожната и фантастична вероятност това предположение да излезе вярно.

Мисля си - чудя се - какво ли бих направил аз самият в подобна ситуация. И какво ли бихте направили вие?

 

Наскоро гледах руския филм "Обитаемия остров" създаден по едноименната повест на братя Стругацки... отдавна не съм се кефил токлкова на филм създаден по книга! И то при положение, че книгата я знам почти наизуст...